На Николай Скоморохов и неговия загинал приятел
През войната до края към дома аз стремих се, и дори да се палех, аз се бих делово. Ала бързаше той, не прегъна се - миг бе, - във войната назад и напред се обърна, лета две са то! От четирсет и трета в него пулс не туптя, а пък аз тъна леко в довоенен съня. Гледам аз, и тъпея, тежко дишам сега... Тъй добър, по-добър бе, а на мен провървя. Аз на топло не крих се, чай с Господ не пих аз, аз в тила, не стремях се, в съдбата до край, но жените мълчат и намекват ми, викат: Ако ти там навеки да бе, може моят да бе оцелял. Не таи се загадка във въпроса с тъга - и за мен не е сладко, че при тях не вървя. Тук така им отвърнах: "Аз простете съм цял! Аз случайно се върнах, а пък ваш не успя". Той крещя напоследък, в самолета изгарящ: "Ти живей, ще успееш!" - през шума долетя. А летяхме под Бога, край самия там рая - той се вдигна по-горе и седна, а пък аз до земята успях. Сухо срещна летеца райски аеродрум. По корем кацна вещо, не пълзя, и без шум, той заспа - не се буди, той запя - не допя, аз се върнах по чудо, ала той не успя. Аз съм вечно виновен пред тез що летяха, днес които да срещна ще го считам за чест. И макар да сме живи и до край долетяхме, гори памет и мъчи ни съвест - у кого? У когото са те. Някой точно тъй някак часовете брои и живота ни кратък, е бетон-полоси. Там така - кой разби се, кой - навек излетя... Ето аз приземих се, - ех каква е беда.
© Васил Станев. Превод, 2018