При набор помня го добре:
"В десанта - не. Така, братле!
Такива там не стават все", - и после смях, -
та става ли войник от теб?
Такъв, е право в лазарет...
А като всички аз такъв войник си бях.

А на война, кат на война.
За мен съвсем е двойна тя,
просъхва куртката ми бързо на гърба.
И изоставах, бърках строй.
Но някак тъй - един бе бой,
не знам защо, се вгледа в мене старшина.

Шуми окопното братле:
"Студент! Сметни ти - две по две?
Ей ти ергенче! Вярно, граф е бил Толстой?
Жена му, тя коя пък бе?"
Но старшината спира все:
"Върви поспи, не свят си ти, там сутрин - бой".

Веднъж когато в ръста цял
бях станал аз, той изкрещя:
"Легни! - и после без падежи думи две, -
Защо с две дупки във глава?"
И пита ме: "Нима, в Москва
с етажи пет там има много домове?"

Над нас е буря - бе ранен,
парче от бомба той прие.
И да отвърна на въпроса, не можах.
В земята легна, в крачки пет,
в сънища пет и в нощи пет -
с лице на Запад, и на Изток със крака.