В света на всичко му свършва срока, като дявол разяжда морска сол... Два мрачни съда стояха в дока, стояха редом - просто борд до борд. Тръби криви по-малката от двата и все повдига бака и кърма: От тип какъв е този тип? И с груба хватка! Ръждив и грозен - просто е едва! В упор тук тези съда двата не се виждат но ненавиждат се и двата тъй взаимно. Той бе във вид такъв авариен, но и пък тя не нова бе съвсем, - и отдалече да се открие - от страх ще си потънал в ясен ден. Той по-голям, бе и отвратен даже макар юнак железен бе и здрав, с хиляди двайсе беше той, с тонажа там възмутено тръскат го така! Един на други съда двата все обидно, те ненавиждат се и двата тъй взаимно. Минават седмици, - тях ги кърпят, и шев ръждив шпаклован нареден, и ватерлинията тръпне в превръзка кораби съвсем. Медта я лъскат и боята я полагат, поддържат пара, в салоните им - май, - и палуби и плещи се оправят с ремонт на тези кораби накрай. Те с гладък борд узрели много видно така разхубавели - са взаимно. Така големия към по-малка, въздъхнал, казва: Не прави са! Жена аз никак не узнал съм и кораб по-прекрасен, като вас! Тази по-малка беше някак също и шепне, че е той неотразим: Голямо вижда се попътно, - добре е близко то - все пак нали. Край тях тълпите са тъдява, с хора видно и двата съда обясняват - се взаимно! Макар там някак началник малък в пристани прати ги различни той - но двата кораба от дока плават, както стояха, - те са борд до борд. До хоризонта редом мълчаливо, не подчинени ни в кормило, ни вода. Ремонтната бригада маха им щастливо на не желалите раздяла съда два. Що с тях е? Може бяс в тях чуден тъй е видно? А може просто тъй се любят - те взаимно.
© Васил Станев. Превод, 2018