Пил половина май, литър,
някой художник в беда
срещна той чужда палитра,
не свой триножник прибра.

Работа вършат не много -
жив модел трябва сега, -
виж - крака стройни са колко,
с горда вървят те глава.

Каза на тази Венера:
„Знаеш ли, що ще река -
Данте там с Алигиери
просто ще крачи из ад!

На нас не трябва ни ада -
в царство на сенки е хлад...
Викат ми тъй - Леонардо.
Сваляй ти бързо плата!

Аз тебе - даже и гола -
с действия не ще скърбя, -
теб ще рисувам на стола,
от глина ще те лепя!

Но, отвръща му сестричка:
Как не ви е срам, така!
Честна съм аз католичка -
няма да се съглася!

Ей, днес - развратни са всички -
мъкнат в легло с порив смел!
И - Леонардо да Винчи -
също такъв Рафаел!

Но аз не мога без чувство -
а тъй в живот никак си!
Малко че си - за изкуство, -
първо ти се ожени!

Там се събличаме в спалня -
както при хората все...
Малко че си - гениален! -
глупави ние не сме!

„То при мен е - вдъхновение, -
може да е, туй екстаз!“ -
Викна художник с вълнение...
Сватба се случи за час.

...с нисък род бе таз девица
срещнах - по тъмно бе то, -
Беше това - Мона Лиза -
точно като на платно.

И тъй на дружки в Соренто
хвалила се таз змия:
„Ловко аз интелигента
хванах си го за мъжа!..“

Той и година все пробва -
дълъг срок е този чак
все така се смей Джоконда:
Ах, ти глупав, си глупак!

...В песен и отговор лесен
и на усмивка секрет -
женското племе тъй смей се
над простодушни мъже!