В превал, в тишина, де скалите на вятър не пречат,
на стръмни била къде никой там още не бе,
живеело само планинското весело ехо,
и то си отвръщало с вик - на човешкия все.

Кога самотата тъй здраво те стисне за гърло,
и сдавен стон щом чува се там, от пропаст зове -
вик този за помощ все ехото ловко подхвърля,
усилва - грижливо обратно донася в ръце.

Това не са хора, напили се с кръв и отрови,
и никой да не чува техния гръмък скандал,
дошли от звук да лишат сега живия пролом -
там ехото вързват, в устата му пъхват парцал.

Нощ цяла е траела злата забава последна,
и ехото тъпчат, но никой не чува звука.
Във сутрин разстрел е - и стихва планинското ехо -
като камъни рукват сълзи, от ранена скала...