По ръба на пропастта, над възхитителната урва
аз конете си с нагайка зашлевявам - и ги втурвам.
Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря...
Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!

Не препускайте така, коне, поспрете!
Забравете бича - няма жал!
Боже, колко своенравни са конете...
Ще умра неживял, песента недопял.

Аз вода ще им налея, аз куплета ще допея -
само още миг над пропастта да оцелея...

Ще загина - като пухче ураганът с длан ме смита.
И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната - леден.
Обуздайте, мои кончета, безумните копита,
удължете малко пътя към приюта ми последен!

Не препускайте така, коне, поспрете!
Не, не слушайте бича ми, не!
Боже, колко своенравни са конете...
И не си доживях... Да допея поне...

Аз вода ще им налея, аз куплета ще допея -
само още миг над пропастта да оцелея!

Но - успяхме: закъснение при бог не е прието.
И защо там пеят ангели със злоба в гласовете?!
Или вече се побърка от ридание звънчето,
или аз крещя да спрат, да не летят натам конете?!

Не препускайте така, коне, поспрете!
Галопирайте без крила!
Своенравни се оказаха конете...
И не си доживях, и не съм си допял...

Аз вода ще им налея, аз куплета ще допея -
само още миг над пропастта да оцелея.