Нещо не е наред... Уж е ден като ден: пак шуми и лесът, и прибоя, пак небето е синьо високо над мен... Само него го няма след боя Не разбирам сега кой бе прав между нас в оня спор до среднощ, неспокоен. Днес за пръв път ми липсва познатия глас, днес, когато го няма след боя Той мълчеше без такт, и не пееше в такт, беше странен на спора развоя, той ме будеше рано, още по мрак, а го няма от вчера след боя. Не че просто съм сам, но сега виждам аз: бе живота му вплетен в моя. Сякаш вятър задуха във огъня с бяс, откакто съм сам след боя. Призори пролетта се изплъзна от плен - аз погрешка извиках в покоя: "Братче, дай по цигара!" Но млъкнах смутен... Него вече го няма след боя. Нашите мъртви не ще ни оставят в беда, нашите паднали са часовои. Този лес под небето е сякаш вода - свети син на дърветата строя. Бе землянката даже широка за нас, нашето време течеше двойно... Всичко днес за един е. Но чувствам се аз, сякаш мене ме няма след боя.
© Владимир Левчев. Превод, 1984