Догде морето пак и пак
надига врат от дълбините
и блъска се от бряг до бряг,
аз гледам отвисоко как
трошат главите си вълните.

И за загиналите с дни
сам страдам - но, тъй, отстрани.

Аз чувам как с печал реват
в агонията си вълните -
да можеха за втори път
през вала да се понесат -
в целта да си строшат главите!

На тях все някой дълги дни
ще им съчувства отстрани.

Ах, тези пенести вълни!
В душата с пеещи стихии,
те чуват глас: «Напред! Стани!» -
и литват - стенещи стени -
и чупят белите си шии.

За тях, спор няма, дълги дни
ще страда някой отстрани.

Вълна поредна тътне в бяг,
но вала на брега гранитен,
уви, не ще премине пак,
че някой ще й сложи крак
и тя ще рухне на скалите.

И на вълната дълги дни
ще й съчувстват отстрани.

Ще дойде, знам и моят ред -
мен пак ме мачкат до стената!
От зли предчувствия обзет
ще тръгна устремен напред -
да си строша и аз главата.

За мен тогава дълги дни
ще страдат, знам. Но отстрани.

А на брега от памтивек
стоят мнозина - семки люпят
и наблюдават с поглед лек
в скалите твърди без ефект
главите си как други чупят.

И на загиналите с дни
съчувстват те. Тъй - отстрани.

Но знам, от морските дъна,
сред бездни с кашалоти пълни,
ще се роди веднъж една
гигантска стенеща вълна
и наблюдаващите тя
в грамадата си ще погълне.

За тях тогава дълги дни
и аз ще страдам. Отстрани.