Над братска могила кръст не тежи, вдовици над нея не плачат. В пръстта и́ безмълвна букетче лежи. И Вечният огън бди в здрача. Където войната с рев ями дълба, днес паметно свети гранитът. И няма я дребната, лична съдба - съдбите в жив пламък се сплитат. И в Огъня виждаш пламтящия танк, пламтящата руска станица, пламтящия в кървав отблясък Райхстаг, пламтящия гняв на войника. Не плачат вдовици над нейната пръст. Тук крачи по-твърдо човекът. Над братска могила не слагат и кръст... Но нима от това е по-леко?
© Росен Калоферов. Превод, 1988