Уж е всичко така, както беше преди:
пак е същ небосклонът спокоен.
Също синьо небе и гора, и води...
Само него го няма след боя.

И така не разбрах, кой по-прав бе от нас
в наши спорове шумни, нестройни,
но разбрах, че ми липсва едва в онзи час,
в който той не се върна от боя.

Той си бе мълчалив, в такт дори не запя.
Все припомняше нещо си свое,
стана още в зори, не можах да заспя
и така не се върна след боя.

Че е пусто сега, не важи в този ден.
В миг почувствах, че бяхме ний двама!
В миг усетих как вятър гаси огън в мен,
щом след боя разбрах, че го няма.

Като птица от плен прилетя пролетта.
Аз по навик извиках му сънен:
"Да запалиме, брат", а до мен - тишина...
Той от боя не бе се завърнал.

Зная: Мъртвите нас ще ни пазят в беда -
те за нас часовои са свети,
а в смълчания лес, като в чиста вода,
своя лик отразява небето.

Бяха време и място тук общи за нас,
а сега вече всичко е мое,
но в землянката пуста усетих, че аз -
не той - аз не се върнах от боя.