Във хълма се вчепкаха - като във свой.
Бие обстрелът, не спира...
На него в тълпа се наваляхме в бой -
като на бюфет с бира.

Пълзяхме нагоре в снарядния ад.
Земята копаехме с пръсти,
като че с тази височина
съдбите ни бяха скръстени.

В устата застиваше викът "Ура!",
ведно с куршума погълнат.
Шест пъти бе наша тази височинка -
шест пъти отстъпвахме хълма.

Отново не всички в атака се врат.
Земята тук ври като каша.
Не могат на седмия път да ни спрат,
че наше е - кръвно е наше!

А можехме просто да минем встрани,
защо ли се врем като слепи?!
Но ясно е: всичките наши съдби
със нея до края са слети.

Села, градове - съдбите на всеки
събрани са в тази могила
и води към тях едничка пътека -
през стръмното огнено било.