Леко пийнал бях, 
през гората сам
аз за здраве пях, 
още бодър там.

А ги можех все
песни оргийни:
"Как любил я вас, 
очи чернне..."

Ту едва,  ту в ежня, 
ту във тръс учестен, 
а блатниста воня
конят мяташе в мен.

Ще преглътна,  споил
слюнка вкупом с блатняк, 
от шишето отпил, 
ще запея аз пак:

"Очи чернме, 
как любил я вас..."
Но се свърши тук
моят цял запас.

Завъртях глава -
де прищявки пак!
Вдигнал взор едва, 
аз подсвирнах чак:

Лес-стена е отпред - непробивна стена.
В страх конете се теглят,  побягват назад.
Процеп има ли тук? - Нито лъч светлина!
Клони врязват се в мен и секат моя врат.

Ей,  водачо мой, 
отървавай,  брат!
Ти къде? Постой!
Но защо назад?!

Дъжд - от клони яд -
лъхна на беди;
в моя трети ат
зъби вълк заби.

Ех,  глупако пиян,  с кръв очи си налял, 
а е гибел дошла - няма бягство сред път.
От колодата туз са отмъкнали цял, 
но такъв,  че съм спрял до самата си смърт.

Срещу вълци - вик:
"Погинете в прах!"
А конете в миг
ги подгонва страх.

Аз камшик ловя, 
с бой пришпорвам ги, 
при това рева
"Очи черние..."

Хрип и тропот,  и звън,  танц през вълчия вой, 
хороводно звънците в дъгата звънят, 
ще ви смеля от бой! Ох,  вий,  мои коне, 
Врагове и другари,  изведете ме в път!

Този бяг изтри
махмурлука цял.
Върху стръмен рид
моят впряг е спрял.

В пяна целите, 
струи ляха се;
отхриптяхме,  дъх поели, 
се изкашляхме.

На конете пребити -
всеки верен бе кон! -
до самите копита
им сторих поклон;

и поведох ги празни -
хвърлих всеки парцал.
Господ-бог да ви пази, 
че измъкнах се цял!