Векове и епохи, години вървят, топлината все търсят през бури и студ. А защо тези птици на север летят, ако птиците трябва да бъдат на юг? Не жадуват те слава, величие. Ето края на страшния лед, ще си имат щастие птиците и награда за полет нелек. Що е този живот, що е нашият сън? Кой ни вдигна по път към висока вълна? Досега не видяхме сияние вън. Толкоз рядко се вижда - то няма цена! Тишина. А пък чайките - мълнии, храним с празната наша ръка. За награда в туй бяло безмълвие все ще чуем от нейде звука. Колко дълго сънуваме бяла следа а блещука с отенъци много снега. Ослепяли сме вече от таз белота, ще прогледнем пред ивица черна земя. Ще утихне в гърлата мълчание, ще е сянка зад нас слабостта и след дългите нощи отчаяни ще е вечна за нас светлина. Север, воля, надежда - в безкрайния път, сняг без кал и животът е тук без лъжа. Няма враните наште очи да кълват, че не идват тук враните, нито кръжат. Който бяга от лоши пророчества, и в снега не отдъхва за миг, за награда за свойта самотност - ще се срещне с човек честит.
© Мария Шандуркова. Превод, 2013