Аз в стих ще обясня какво разбрах - но нямам пълномощия големи... Заченат съм, тъй както трябва, в грях - със пот и нерви, в брачна нощ стаени. Аз знаех, вдигнеш ли се над земя, там по-жестоко, строго е нагоре; спокойно аз към трона си вървях като наследник, принц по кръв законен. Аз знаех - слушаше се мойта реч. Не съм бил в загуби, в несгода. Приятели по учене, по меч - до мен, като бащите им - до трона. Не преценявах думите си аз, пилеех ги на вятър безразборно. И вярваха ми, както на водач, децата на поставените горе. От стражите изпитвахме ний страх, тъй както шарка, мъчеше ни време. На кожи спях, месо със нож ядях, а злия кон измъчвах го със стреме. Аз знаех - ще ми кажат: "Ти си цар!" - с клеймо съдбата ми чело дамгоса. Напивах се в хомота отеснял, бях търпелив към думи отвисоко. Усмивката е в устните едни, а таен поглед, щом е зъл и горък, умело скривах, учен от смешник. Сега е мъртъв шут... "О, бедни Йорик!" Но се отказах аз от моя дял на слава, на предимства и награди: за пажа изведнъж ми стана жал... Обиколих зелените ливади. Забравих аз за ловната ми страст, намразих хрътките и бързогонки. От неубито връщах кон назад, с камшик подгонвах кучетата ловни. Аз виждах: денем нашите игри как заприличват на безчинства гневни. През нощите в течащите води измивах се от свинщините дневни. И аз прозрях, че оглупявам с ден, прозявах се на къщните интриги. Не ми харесваше века на мен и хората. Зарових се във книги. И сякаш алчен паяк, мозък мой, до всичко бе - в движение, в застоя, - в наука не намери смисъл той, че опровергавана е много. Приятелствата детски разпилях. На Ариадна нишката бе схема. „Да бъда, да не бъда ли“ - гадах над най-неразрешимата дилема. Но вечно е морето от беди, във него хвърлени сме, - като в сито, пресяваме си отговора ний с въпроса претенциозен на открито. През тътен чух зова на прадеди, съмнения ме глождеха, но тръгнах на думите по тежките следи, а телом със крила при гроба свърнах. Нетрайна сплав проникна в мойте дни - едва застинала и се размаза. И, както всички, с кръв се опетних, от отмъщение не се отказах. Победата ми пред смъртта е крах. Офелия! Разпада не приемам. Но себе си с убитите видях, със тези, що в земята ще съм легнал. Аз Хамлет съм, насилие презрях, Аз се изплюх на датската корона. Ала пред тях - за трон аз гърло драх убивах и съперника за трона. Възвръщането гениално - блян. Смъртта към раждането гледа косо. Ний отговор поставяме без свян и още не намираме въпроса.
© Мария Шандуркова. Превод, 2016