Носих своята Беда по леда на пролетта. Лед се спука, а душа - се откъсваше, тръгна с камък под вода, а пък тежката Беда залови се за леда не се пускаше. И от този ден Беда търси ме накрай света. С нея клюките вървят, за да сплетничат. А защо аз не умрях знае голата върба, знае пъдпъдък това с пъдпъдъчета. Някой сигурно разкрил е на моя Господин, - тъй предали са ме те разгласили ме. Не на себе си от страст, тръгнал бързо в този час, а Беда с Мълва без глас прислонили се. Той ме стигна и ме взе във прегръдка на ръце, а до него и Беда се ухилила... Не остана той при мен - имаше единствен ден, на Бедата пак съм в плен и завинаги.
© Мария Шандуркова. Превод, 2016