На лошо общество аз бях душа И казвам ти, защото знам добре - Фамилията моя, мойте имена, Прекрасно знаеха във КГБ. На улицата бях любимец все, И на Савеловската гара, Аз знаех - тук от мен интересуват се, Но все по своему я карах. Бях свой човек при всички "скокари"1 И при джебчиите дори И началникът - другарят Токарев, От мене сън не можеше да спи. Не съм оставал аз без бачкане, Не съм скучал аз без дела, Но един веднъж предаде ме, Нашепна, освети ме - изгорях. Началникът ме питаше отчетливо, Не се заяждаше със мен, Аз отговарях му приветливо И скромно, тихичко съвсем. На съвестта ми не лежат покойници, Да дразня сам съдбата си - не съм, И спал съм винаги спокойничко, И в гроба виждах ви на сън. Не беше делото отложено, Присъдата не предизвика спор, Получих там, каквото е заложено, В добавка - пет - от прокурор. Адвокатът искаше по съвест, Заради веселия моя нрав, А прокурорът - бе за още строгост, И според мен не беше прав. Превърнах се в ненужно същество, В скучаещ, лош герой на драма. Защо да съм душа на общество, Ако душа във него няма?
1 скокари (жар.) - крадци по домовете, със взлом.
 
© Румен Караколев. Превод, 2018