Носех своята Беда
По пролетния, по леда.
Той пропука се - пропадна душата ми.
Потъна, като камък тя,
А пък тежката Беда -
За леда се вкопчи и
за съдбата ми.

И Бедата с взор студен,
По света ме търси, мен.
С нея слухове, сплетни бързо тичаха.
Че на смъртта не съм във плен,
Върбата знаеше от ден
А и яребицата
с яребичета.

Кой от тях му каза, кой,
На Господина, верен мой,
Но издадоха ме те, проговориха.
И от страст и без покой,
Тръгна да ме търси той,
А Мълвата със Бедата
се сговориха.

Той настигна ме, успя,
В обятията свои ме държа,
Бедата, зад гърба му, все подмита ми...
Да остане късно бе -
Само ден отпуснат е,
А Бедата заживя
с мен завинаги.