Съвсем не се шегувам, Не ми е до шеги. Във мен изпразни цеви Днес взвода, призори. И за какво е тази моя, Нелепа, зла съдба - За знаенето - зная, Но да разказвам се боя. Командирът мой почти ме отърва, Но някой за разстрела настоя... И взводът цял изпълни своите права, Един, да стреля в мен, не пожела. Съдбата ми отдавна, Нашир и длъж ми пакости: Веднъж "език"-а хванах, Но го изпуснах тутакси. И Суетин - особистът - С насочен револвер, Тогава още ме записа Във списъка си чер. Подготвен материал извади той, Прошнурован в папка целия... И кой да ми помогне вече, кой - Само този, който в мен не стреля. Ръката падна в пропаст С команда рязка "Огън!" И залпът бе за мене пропуск, За оня свят - при Бога. Но чувам: "Жив и цял е, Но пълен със патрони. Два пъти да те стрелят - Не е по устав и закони." А лекарят изваждайки олово, Така и цъкаше с език една неделя, Бълнувах аз и тайно дирех слово за войника, който в мен не стреля. Аз раните си, като куче, заблизах, не лежах, във болницата, тук, обаче, на голяма почит бях. Въздишаха любовно Лазаретите сестрички, И с инжекция огромна Мен бодяха преди всички. Батальонът наш геройстваше във Крим, Аз там глюкоза пратих вчера - За да му бъде сладко, да воюва нераним, Кой ли? Този, който в мен не стреля. От канчето войнишко, Със спирт попивах чай. Късметът беше всичко - Ще довоювам май. Във моя полк ме върнаха, "Воювай!" - каза ми комбата - А че не те разстреляха - Не моя е вината." Аз тъй се радвах, но за миг - за два, А немски снайпер гръмна ме съвсем. Като белуга вих над своята съдба - Убил е този, който не застреля мен.
© Румен Караколев. Превод, 2018