Където и да си запра душата, където да се дяна,
След мене пес - Съдбата моя - безпомощна и болна.
Със камъни прогонвам я, но притиска се в коляно
И гледа ме с очи изпъкнали, и слюнка капе волно.

Как трудно е с нея,
Очите бледнеят,
Лицето тъмнее,
Червата болят.
Отвътре студее,
Устата немеят,
И как да живея,
Щом да пея не ща!

Остарявам полека,
Палач да зова...
Да приготви въжето,
Аз ще му платя.

Колко пъти се заричах, че ще плюя на Съдбата,
Но я пожалих - гладната - умилква се, скимти.
Оттогава все подхранвам я, а тя горката,
Когато се насити, си ляга да поспи.

Тогава гуляя,
Беснея, вилнея,
За глупав се мисля,
И в небето стърча.
Но песа си пазя,
Сам вия, сам лая,
За каквото поискам,
Когато реша.

Не, не старея полека,
Палача зова -
Да дава въжето,
Ще му доплатя.

А има дни - главата си във огъня завирам,
Тя чак се ужасява, до смърт изплашена.
Налях й тъй, за храброст, в устата чаша вино -
От този ден - ни ден без вино, и ми опява тя:

Закуска - подморка!
А можех в Ню Иорк-а,
Във кожи от норка,
Да нося палто.
Краката - назаем,
Съдба съм - под наем,
Отнасям-донасям
Пиян - все едно.

Щом остарея полека,
Палач ще зова...
Да приготви въжето,
Аз ще му платя.

Веднъж налях-прелях и мярката загубих -
Така се преобърна, родната, лика си измени
Обижда, безобразничи, превърна се във Участ,
И скокна на гърба ми тя, за глътката се впи.

Как е тежко под нея,
Аз ето - синея,
И вече немея,
Бягам, крещя:
"Не моята шия,
Не моята шия,
Не моята шия,
Как ще пея сега!"

Съдбата полека,
При палача ще отнеса...
Да дръпне въжето,
Аз ще заплатя.