Във далечно царство мирно и тихо, без войни, без катаклизми, беди, появило се създание диво - дето бивол май било или бик. Царят страдал от гастрит и от астма, всявал с кашлица навсякъде страх - а пък звярът - тая напаст ужасна - тез изял, онез - отвел вдън гора. Царят тутакси издал три декрета: „Трябва този звяр да се обуздай! И който звяра се реши да утрепе, за принцесата той ще се венчай”. А в това съвсем отчаяно царство - като влезеш малко тъй на верев - си живеел във безгрижно хусарство най-добрият, но разжалван стрелец. Хора, кожи там навред се въргалят, пели, пили и не щеш ли - беда: трубадури в замъка протръбяват и стрелеца във двореца влекат! И там царят му прокашлял: „Аз няма, момко, конско тука да ти чета, но ако утре победиш тая ламя, свойта щерка ще ти дам за жена”. А стрелецът: „Да бе! Що за награда?! По-добре я бъчва вино ми дай! Мен принцесата ти хич ми не трябва - звяра аз ще победя - то се знай!” А пък царят: „Ще я вземеш!” повтарял и крещял му разни страшни неща! „Това все пак е дъщерята на царя!” А стрелецът: „Е, убий ме - не ща!” Както тъй си се препирали с царя - и жени вън, и кокошки изял - край двореца вече чак се мотаел тоя същият - ужасният звяр. Бъчва вино най-накрая му дали - звяра проснал, после станал беглец... Царя тъй и дъщеря му посрамил най-добрият, но разжалван стрелец.
© Светлозар Ковачев. Превод, 2009