От браздата гранична въртяхме назад
отначало Земята,
но опря се в Урал здраво моя комбат
и така завъртя я обратно.

Да настъпваме най-после дадоха знак,
да си върнем отнетите педи,
ала помним как слънцето тръгна назад
и на изток едва не залезе.

Ние с крачки не мерим Земята,
като тъпчем напразно цветя,
а сами я оттласкват краката -
по-натам, по-натам...

Вятър източен пръсна копите сено
и треперят стадата.
Отклонихме оста на Земята без лост,
пренасочвайки свойта атака.

Не, не бойте се, залезът щом не е там -
измишльотина Страшният съд е -
накъдето поискат Земята въртят
наш’те роти, вървейки по пътя.

И пълзим със земята в прегръдка,
без любов впили пръсти в пръстта.
Коленете Земята отблъскват
по-натам, по-натам...

И да би пожелал тук не можеш откри
някой, вдигнал ръцете.
За прикритие служи и мъртъв дори,
всеки паднал, убит в боевете.

Този глупав куршум дали всички наред
ще настигне? От упор ли, в гръб ли?
Върху бункер се хвърли там някой отпред
и за миг и Земята замлъкна.

Стъпалата си аз изоставям
и по мъртвите както скърбя,
с лакти глобуса пак завъртявам -
по-натам, по-натам!

Някой там се изправи и стори поклон -
сякаш вдиша куршума,
но на запад, на запад пълзи батальон
и от изток зората изплува.

По корем - във калта, насред блатната смрад,
но покорно търпим миризмата.
Горе слънцето днес не пътува назад -
ние бием се вече на запад.

Без крака ли сме ний, без ръце ли?
С устни вкусвайки капки роса,
за стеблата Земята си теглим
ний към нас! И за нас!