Общувам с тишината,
страхливо свел глава,
за смешното в нещата
се ровя в паметта,

а докторите ахнали:
„Как? Шестстотин на екс!”
От смях ли е, от страх ли е,
но взе да ме тресе.

В морето станах капка,
във филма - кадър ням.
Заключиха вратата,
но пак се смея сам.

И спомени кръжат край мен -
комари на рояк
До ужас съм развеселен
и ужасен до смях.

Виденията плашат ме
с гигантския си бой:
ту с тая, ту с оная съм...
За смях... или за вой.

Аз здрав съм като бик - не спя,
витая тук и там
до неприличие разсмян,
сега ще влязат - знам.

Халатът пише с молив,
изви се - бял, крилат...
„Какво се смейте толкоз?” -
ме пита тоз халат.

Ухилен до ушите бях,
в креват се проснах аз -
„Природата на моя смях
неясна е за вас”.

В живота си до буква
аз „щъ” съм, да речем.
През лятото оттука
си тръгвам в плащ червен.

С ръка ще се захвана аз
за буквичката „я”,
ще ви подразня в края аз,
че още ще стоя.

С мен гънките се смеят
на аления плащ.
„Край! Питото - платено!” -
аз въобще се смях.

За смях съм аз в гол вид или
глава поливащ с тас,
ако сте се обидили,
не съм виновен аз.

Ни болести ми пречат,
ни тежък махмурлук!
И все до смях ми беше
на мен за всичко тук.

Часовниците тихичко,
тиктакаха: тик-так...
Вий скришничко хихикахте,
а аз на глас се смях.