Тютюнев дим се гъсто стеле, Що пиха - точно аз не знам. Над мене полилей висеше, а може абажур, бе там. Ужасно дълго времето вървеше, Желал бих да избегна суета. Аз мислих - ние четирима бехме А се оказа, че сме - ти и аз. Аз първо, помня, отзивчив бях, Желанията предусещах, И всичко помня, даже в паузите, Че между чашките - си пеех. А после пък - о миг ужасен! - Усетих се като в котел. Вълшебна палка там помаха И тръгнах по земята вече. Мадрид, Орел, Шанхай, Ставропол, Хага, Хамбург и Елец. С влак долетях във Мелипопол, И стигнах в Рига - пришълец. Чувах неистово ръмжене, Сякаш аз в ада бях във плен. Ужасно, от усти, сумтене, Сирени с песни забранени. Присвяткват фарове и факли хаос от думи се върти, а След туй забляскаха кошмари: Брут, Мефистофел и Ежов1. Аз като в сън ръце размахвах, Ти нишадър в уста ми сипа, Макар, че може между нас там обратно всичко да е било С една секунда пътя мерих, във сън се мяркат видове. Помислих че съм в стратосферата, И спътника се смей на мен. Разбрал сигналите му бурно, Вървя далеч и се кълна, Внезапно с крак земя аз чукнах, По - точно, чукнах аз луна. Аз се огледах и се вгледах: Луната цяла - сладка маса2. Кълбото лунно съвсем не се въртеше, И с малки крачки тръгнах аз. Но не успях да мина миля - Видях и хора... или не: Блуждаят лунатици наоколо, И всеки в бял чаршаф си бе. Аз притаих се боязливо, Прищя ми се внезапно в къщи. Аз на земята не страхлив съм, Но тук - Луна е, боже същи! Но ето всички заблестяха съдбата прати ми спасение. Те закръжиха, зазвъняха - И чашките са пак пред мене. Не можех повече да нося, Със нишадър-носа ми пълен. Събрах остатък сила, воля Станах и вихър пак ме дръпна. Люлеят се греди, тръби и плочи, Не помня точно где съм бил. със Аелита май се срещах, още, Нектар със Хермес ние пихме... Но аз летях, всичко проблясква, Със ясен път бях - към Луната. И мислех си, че съм метален Аз и тристепенен изцяло. Венера, Сириус... но где съм? Аз в бездна, черна, като вар. И падам бързо, все по бързо... Свестих се - боклук, тротоар. Нагоре гледам - ограда виждам, Край мен - световна тишина. Ала най много ме обиди в небето месеца... Не, луната. Нахалницата тя, блестеше, Засмяна със «С» буква ярка. И тъй главата ме болеше... Но викнах аз на този блясък: Разбира се на теб е смешно, - Но днеска всичко можем знам. Само да построят ракета - Аз с нея пръв ще полетя! Ще стигна и до рая с ада, На Марс ще литна - и не веднъж!.. - Тук своя дом видях наблизо - И край. И моя разказ свърши.
1 отнася до ръководителя на НКВД през 1937-1938 г., един от организаторите на масови репресии в СССР.
2 идиом «сладка маса», което означава набор от сладкиши.
 
© Емил Петров. Превод, 2018