В. Туманову
Като деца, нас майките ни плашеха,
Да сме послушни и сочеха Сибир с ръката
Те в сърцата си смутени - и не смееха
Такава участ да желаят на децата.

А ний отидохме на четвърт, ради бога ей тъй
Заобикаляйки, направо - като прах в лъча...
Какви ли прагове ще ни покаже пътя?
В коя, аз, пропаст накрай ще изкрещя?

Ний без компас ще найдем своя Север
Заплахи майчини заучихме - завет, -
И вятър вей - месо от кости къса, ето
И с прохлада радва скелетите бели.

Молби, стенания не оцеляват тука -
Ловят ги и отнасят сняг и снежни бури
Сълзи и думи замръзват те от вятъра, -
Само война, куршуми свойта цел настигат

И ний отидохме на четвърт, ради бога ей тъй
Заобикаляйки, направо - като прах в лъча...
Какви ли прагове ще ни покаже пътя?
В коя, аз, пропаст накрай ще изкрещя?

Да пишеш всичко - хартия не стига
Всичко е в миналото, то е билки и трева, -
веднъж ли костите ни драга ги премива
В нас момчета значи имало и злато!

Но чуден звън е на душата моя помена
И белия ден по е бял, нощта по-черна, по сух - снега, -
Замръзването е по сигурно от формалина
За спомен моя труп ще съхрани навек.

И ний отидохме на четвърт, ради бога ей тъй
Заобикаляйки, направо - като прах в лъча...
Какви ли прагове ще ни покаже пътя?
В коя, аз, пропаст накрай ще изкрещя?

По спомените много не си падам,
Но щом съдбата е донесла - ти виж и не тъжи:
Ний тук издъхнахме - и ето го разпада
Нас ни изгребваха булдозерите мощни.

Тук ний отидохме на четвърт, ради бога ей тъй
Заобикаляйки, направо - като прах в лъча...
Какви ли прагове ще ни покаже пътя?
В коя, аз, пропаст накрай ще изкрещя?