В тишината на прохода, где скалите на вятър не пречат,
На стръмнини такива, на каквито никой не е бил,
Живяло-живеело планинското весело ехо,
То при вик отговаряло - на човешкия вик.

Кога самотата бучка повдигне под гърло
И стон задушен едва чуто ще падне във пропаст -
Тоз вик за помощ ехото пъргаво ще подхване,
Ще усили - и грижливо в ръцете си ще донесе.

Навярно, не хора - напити със дрога, с отвари,
За да не чуе никой гръмкия тропот и хрип,
Дойдоха да убият, заглушат живия пролом -
И вързаха ехото и в устата му сложиха тапа.

Цяла нощ продължи злата, кървавата забава
И ехото тъпчеха но никой не чу там и звук.
Призори разстреляха притихнало ехо планинско -
И бликнаха сълзи, като камъни от ранени скали...