По отколешни, далечни върхове,
където вятърът в скалите не умира,
непристъпени от ничии нозе,
живееше планинско ехо диво,
родено от изтръгнатия зов
от самота и болка на едно сърце човешко,
застинали във гърлото и като буца тежки,
внезапно литнали във синия простор
да търсят миг на истина извечна...
И колчем уморен викът умира,
Ехото във своите ръце го среща,
от сърцето му извира отговор и сила...

Извираше.
Не биваше до девствените върхове
и до планинския превал не биваше да стигат
черните и зли, противни викове
на хора с зли очи и умове опити
дявол знае от каква отрова;
Те се гавреха с пулсиращото ехо;
Душеха го с отвратителни ръце; небето
почерня от болка и от зла прокоба,
уплашено от нечовешката им злоба,
заливаща плътта, изгризваща живота
на белите, безмълвно горди, девствени скали;
ехтеше зов за помощ, но уви....

В настъпващото утро над планинските гори
те стреляха в притихналото вече ехо,
и от болката, изтичаща на тласъци в студа, парчета
от ранената скала се срутваха в сълзи...