До ръба на пропастта, на самия му край,
аз конете си, ще подкарам, ще пришпоря.
Нещо въздухът ми е малко. Вятър пия, мъгла преглъщам,
и усещам с отчаян възторг - пропадам, пропадам!

Ех, по бавно коне, по бавно!
И не слушайте стегнатата плетка на камшика!
Но нещо конете ми се случиха капризни,
да поживея не успях и да попея също!

Аз конете ще напоя! Аз куплета ще допея!
Макар още малко, да постоя на ръба!...

Ще изчезна. Като пухче ураганът, ще ме издуха от дланта.
И с шейна в галоп, ще ме извозат сутрин по снега.
Но не бързайте толкова, мои коне!
Ако ще и за кратко, продължете пътя ми към последния пристан!

По бавно коне, по бавно!
Не са ви господари камшикът и въжето.
Но нещо конете ми се случиха капризни.
И да поживея не успях и да попея също.

Аз конете ще напоя! Аз куплета ще допея!
Макар още малко, да постоя на ръба!...

Успяхме! За партито при бога никой не закъснява.
Но защо ли, ангелите пеят там със страшни гласове?
Или звънчето е полудяло от трептения,
или викам аз на конете, да не дърпат шейната толкоз бързо!

По бавно коне, по бавно!
Моля, не препускате летейки!
Но нещо конете ми се случиха капризни.
Щом поне не живях, поне да допея!

Аз конете ще напоя, Аз куплета ще допея,
дори и за миг да постоя на ръба!