Щом бившите си граници Потопа
с водите си отново очерта -
измъкна се на суша от потока
и тихо се разтвори Любовта
във въздуха - далече преди срока, 
а срокът беше хиляди лета.

Чудаците - край нас са и до днес -
с гърдите си поемат тази смес, 
ле чакайте ни укор,  ни награда
и мислейки,  че дишат ей така, 
усещат чрез отсрещната ръка
как нервното им дишане съвпада.

Само - като кораб по вода -
чувството не спира своя ход, 
докато приемем любовта
като въздух и като живот!

Скиталчества ще има до насита
в прекрасната страна на Любовта!
И рицарите си за да изпита -
все повече от тях ще иска тя.
Да ги лиши с разлъки ще опита
от отдих през деня и през нощта...

Ще върнеш ли безумците от път?
Те вече са готови да платят
е живота си дори - а не с въздишки,  -
за да запазят,  за да съхранят
вълшебната,  невидимата плът
на трепналите помужду им нишки...

Вятър ги опиянява - те
падат,  но възкръсват от пръстта.
Щом не си се влюбвал въобще -
дишал ли си,  бил ли си в света?!

Но многото задавени,  пресити
от любовта - не чуват ничий зов...
На тях им водят сметките мълвите
и струващият скъпо пустослов...
Да сложим свещ до хората,  убити
от най-невероятната любов.

В един глас нека звъннат той и тя, 
душите им да бродят сред цветя, 
в дихание едно да бъдат слени, 
с въздишка да се срещнат на уста
по мостчета паянтови в нощта, 
по тесните кръстовища вселенски...

Аз на тях полята бих постлал -
и насън да пеят,  и на глас!
Дишам - значи,  с обич съм живял!
Щом обичам,  значи,  жив съм аз!