Векове и години все старият свят
се стреми по-далеч от жестокия студ.
Но защо тези птици на север летят,
не отлитат ли птиците само на юг?

И не търсят те слава, величие,
под крилете им свършва ледът,
а откритото щастие птиче е
за награда от смелия път.

Преживяхме ли всичко във този живот?
И защо пак поехме върху път по вълна?
Не, сияние северно нямаше. То
е толкова рядко. Просто няма цена!

Тишина. Само чайките - мълнии.
С празнотата ги храним от длан.
Но награда за дълго безмълвие
е звукът най-силно желан.

Как отдавна сънуваме в бяло света,
всички други нюанси затрупва снега.
Ослепяхме отдавна от таз’ белота,
ще прогледнем от тъмна частица земя.

Ще свърши това наше мълчание,
слабостта ни тук ще се стопи.
И след нощите на отчаяние
полярен ден ще се възцари.

Север. Воля. Надежда. Без граници свят.
Сняг без кал, като дълъг живот без лъжи.
Черни гарвани няма - те тук не летят,
не кълват и не пият от чужди очи.

Неповярвалите в проницатели
и не спрели в свирепия студ,
като награда за самотата си
срещат винаги някой друг.