Бил съм приживе снажен и строен.
И без страх от куршум и от слово,
вън от всякакви рамки съм бил.
Но откакто ме смятат покойник,
мен ме осакатиха основно
и ми сложиха надпис "Ахил".

От гранитната плът да изляза
аз не мога - лежи в постамента
уязвимата моя пета.
Й гръбнак, и ребра от желязо
в мъртва хватка споил е циментът -
само спазми на повърхността.

Аз с плещи се гордеех до днеска
и за двама!
Аз не знаех, че тъй ще ме сплескат
след смъртта ми.

Но във рамки съм вкаран накрая -
губя баса!
И осанката моя сега е
за украса.

А когато да мра ми се случи,
бързо маска ми снеха посмъртно
хитри близки в съдбовния ден.
Аз не знам кой на туй ги научи,
та със гипса решиха да къртят
азиатските скули от мен.

Ни насън, ни наяве допусках,
че грози ме опасност такава -
толкоз мъртъв да бъда в смъртта.
От отливката лъхаше скука
и струеше гробовна забрава
от беззъбата моя уста.

Не оставах в живота пред звяра
с пръст в устата,
нямах вяра на никаква мяра
простовата,

но щом снеха посмъртната маска
в мойта вана,
с дървен метър гробарят натясно
мен ме хвана.

След година на същата дата
бе венецът на всички шлифовки
монументът, излят по шаблон.
И когато се скупчи тълпата,
я посрещнаха с бодри песньовки -
с мои песни на магнетофон.

Тишината над мен се разпука
и се мятаха звуците в треска,
сноп светлинен разстла се навред...
С помощта на самата наука
моят глас - и отчаян, и дрезгав -
бе превърнат в приятен фалцет.

Под савана немеех във мрака
на всемира,
а ревях срещу хората, сякаш
бях кастриран.

Щом свалиха савана - о, ужас!
И измама!
Но такъв ли на вас съм ви нужен
след смъртта ми?

Крачи звънко и зло Командорът!
Аз реших: както в старото време,
пак да екне звънливият тон...
И побягнаха всичките хора -
дъжд от камъни рукна край мене,
щом изтръгнах крака си със стон.

Наклоних се напред, гол и гнусен -
вън от своята кожа, нагледно
с патерица бях триж уродлив.
Но и падайки ничком покрусен,
от раздраните рупори вредом
изхриптях аз: «Изглежда съм жив!»

Паднах аз и превит, и обрулен
до премала,
но почти със изхвръкнали скули
от метала.

Не успях да го сторя угодно,
а открито
си отидох съвсем всенародно
от гранита.